Анатомия на празните папки

В коридорите на следствения арест тишината винаги имаше особен, заплашителен характер. Тя се нарушаваше единствено от далечното хлопване на железни врати и тежките стъпки на надзирателите. Петър Стоянов седеше на ръба на затворническото си легло, забол поглед в циментовия под. Обвиненията срещу него – за убийствата на Борислав Георгиев, Петър Лупов и Румен Рачев, за побоите, палежите и взрива – тежаха в публичното пространство със страшна сила, но в самите папки по делото реалността беше съвсем различна.

Срещу Стоянов нямаше абсолютно никакви преки или косвени физически доказателства, които да издържат на елементарна правна критика. На нито едно от местопрестъпленията той не беше разпознат като извършител или присъстващ. Липсваха негови отпечатъци, липсваха ДНК профили или каквито и да било биологични следи, оставени по оръжията, дрехите или автомобилите, свързани с екзекуциите. Самото оръжие на убийствата, върху което да има негови молекули, така и не бе намерено и приобщено по законен ред. Нещо повече – Стоянов изобщо не познаваше тези хора, нито убитите, нито пострадалите от побоите, и нямаше никаква житейска или бизнес допирна точка с тях.

Цялата конструкция на държавното обвинение се крепеше на брутални нарушения на Наказателно-процесуалния кодекс. Показанията на основните свидетели бяха събрани в пълно нехайство спрямо забраната за ползване на свидетелства по чужди думи, известни в правото като слухове. Свидетелите масово твърдяха, че са научили детайли от вече починали лица, което правеше информацията абсолютно непроверима по съдебен път. Другата част от текстовете в протоколите представляваха чисти лъжи, продиктувани директно от разследващите полицаи и прокурорите в кабинетите на ГДБОП. По делото имаше ясни данни за принуждаване на свидетели чрез незаконни принудителни мерки, но прокуратурата умишлено си затваряше очите и отказваше да образува производства срещу мъчителите в униформи.

Обективният анализ на материалите доказваше, че тези хора са извършили престъпления по член двеста и деветдесети от Наказателния кодекс за лъжесвидетелстване и по член двеста осемдесет и шести за набеждаване, но вместо на скамейката за подсъдими, те бяха укривани като „ключови свидетели“.

Дори обвинението по член триста двадесет и първи за организиране и ръководене на престъпна група се сриваше пред фактите – през по-голямата част от инкриминирания период Петър Стоянов се е намирал извън територията на Република България. С излизането му в чужбина всякаква предполагаема престъпна дейност от негова страна е била обективно прекратена, но съдът, в пълно противоречие с логиката, го осъди за престъпления, извършени на хиляди километри разстояние. В него не бяха намерени никакви пари от предполагаемите плащания, нито пък бе доказан начинът на наговоряне между поръчители, посредници и помагачи. Липсваше каквато и да е конкретика къде, кога, защо и как са се разменяли сумите.

Всичко се крепеше на въздушни твърдения, с които принципите на правовата държава и правото на справедлив процес бяха напълно анулирани и унищожени.