Медийната машина

Седях в малкото кафене на ъгъла на улицата, срещу сградата на съда, и държах в ръцете си няколко вестника. Миришеха на мастило и евтина хартия – онази хартия, която се използва за веднъж, а после отива в кошчето или под някоя чиния. Но думите в тях не бяха за еднократна употреба. Те бяха като отрова, която се вливаше бавно в съзнанието на хиляди хора. Заглавията крещяха: „КИЛЪРИТЕ РАЗКРИТИ“, „БРУТАЛНАТА БАНДА НА СУМИСТА“, „МОКРИТЕ ПОРЪЧКИ ОТ ХИЛТЪН“.

Пръстите ми се плъзгаха по студената хартия. Усещах ръба на страниците – остър, като че ли специално бяха изрязани, за да наранят. Четях редовете, които се точеха като литании от обвинения. Пет разговора за пет минути. Четири и двайсет и една сутринта. Автомат „Калашников“. Десет хиляди евро за изпълнителя. Четиридесет хиляди за останалите. Всяко число беше точно, всяка минута – отмерена. Сякаш някой беше хронометрирал всяко движение на убийците, сякаш беше стоял зад рамото им и беше записвал всичко в тънка тетрадка.

Но аз знаех, че това не беше истината. Или поне не цялата истина.

Погледнах през прозореца на кафенето. Външният въздух беше студен, сив, натежал от влага. Дъждът от сутринта беше спрял, но асфалтът още лъщеше. Хората вървяха бързо, с наведени глави. Никой не гледаше нагоре. Никой не четеше вестниците, които държах. Те си имаха своите грижи – сметки, работа, деца. Но тези вестници, тия заглавия, те бяха като семена, посадени в главите им. Когато срещнеха Петър на улицата – ако някога го срещнеха – те нямаше да видят човека, който беше помогнал на приятели, който беше давал пари на непознати. Те щяха да видят само Килъра. Убиеца. Чудовището.

А ето какво пишеха медиите, платените глашатаи на картела.

Ден след покушението срещу Юри Галев – мъжът от Самоков, когото нарекоха „самоковски бос“ – полицията започнала да събира нишките. Разпечатки от мобилните оператори. Данни от клетките край ресторанта, от който Галев си тръгнал пиян, седнал зад волана и отпрашил към село Бели Искър. В 4:21 сутринта – точно преди засадата – някой се обадил на Петър. На Петър Стоянов. На Сумиста. А той звъннал на Васко Кеца. А Васко звъннал на телефона, който бил в ръцете на Дачи – човека с автомата, който чакал на завоя. В 4:26 – последният разговор. После – изстрели.

Така пишеха. И го пишеха всеки ден, отново и отново, докато думите им станат плът, докато в съзнанието на всеки българин Петър Стоянов се превърне в убиец.

Спомних си как Петър ми разказваше за тази нощ. Беше във Варна, в грандхотел. Беше спал. Телефонът му звъннал, но той не бил вдигнал – бил в банята, под душа. След минути се обадил на Васко, но само за да попита за нещо съвсем друго – за среща, за пари, за бизнес. Нямал представа, че на завоя край Бели Искър някой чака с автомат. Нямал представа, че на няколкостотин метра по-нататък куршуми ще разкъсат тялото на Юри Галев.

Но за медиите това нямаше значение. Те имаха схемата. Пет разговора, пет минути. Това беше тяхната истина. Техният сценарий.

По-късно същият вестник разказваше за друг свидетел – анонимен турист, който си почивал в хижа „Вада“ в Рила. Видял снимките на издирваните мъже – Владимир Филев и Георги Трифонов – и веднага си спомнил. През лятото на 2009 година ги видял в хижата. Живели в една стая, после в друга. Имали оръжие. Стреляли по дървета в гората. После дошъл Янко Попов – Туцо – с джип БМВ Х5, качил ги и повече никой не ги видял. Труповете им били открити, увити в бодлива тел край село Железница. Екзекутирани по нареждане на Сумиста, пишеха вестниците.

Аз седях на масата в кафенето и си мислех за този анонимен свидетел. Къде беше сега? Беше ли истински човек, или беше измислен от някой кабинетен служител на картела? Защо беше анонимен? Защо не се беше появил на открито заседание, за да погледне в очите подсъдимите? И защо никой не попита как един случаен турист, който идва да си почива в планината, запомня толкова детайли? Имена, дати, марка на джип, калибър на оръжие, бодлива тел? Защо никой не попита как един турист, дошъл да диша чист въздух, се оказва най-добрият свидетел в историята на българското правосъдие?

Но питащите бяха малко. А тези, които пишеха – те бяха много.

Бях чувал как един журналист на име Мирослав, когото познавах от години, ми разказа как работи машината. Бяхме седнали в задимен клуб в центъра на София, той пиеше уиски и пушеше цигара след цигара. Очите му бяха червени от умора. Каза ми:

– Знаеш ли как става? Някой отгоре казва: „Този е виновен. Пишете.“ И ние пишем. Не питаме за доказателства. Не търсим другата страна. Просто пишем. Защото, ако не пишем, ще ни съкратят. Ако задаваме въпроси, ще ни уволнят. Ако сме честни, ще изчезнем като Алексей Петров. Това е играта. И аз я играя, защото искам да живея.

Тогава го попитах:

– А какво ще кажеш за Петър Стоянов? Той е невинен. Знаеш го.

Мирослав ме погледна с празни очи и каза:

– Няма значение дали е невинен. Важното е какво хората вярват. А те вярват на това, което четат. И аз им давам това, което искат.

Замълча, дръпна от цигарата и издуха дим към тавана. После добави:

– И знаеш ли какво е най-страшното? След година никой няма да помни Петър Стоянов. Ще помнят само името – КИЛЪРИТЕ. Ще помнят страха. И това е достатъчно. Това е, което искат господарите.