Свидетелите и техните гласове

Процесът продължи месеци наред. Един след друг в залата влизаха свидетели – повече от сто души. Гласовете им се лееха в залата като вода през цедка.

Боян Джамалов разказваше за поръчки, за задачи, за заплахи.

Борислав Йорданов – Боби Кърпата – описваше как Туцо му дал „Макаров“ със заглушител и му показал къде живее Николай Попов – Мартеницата. Разказваше как искал да убие Юри Галев, но го задържали, как после поръчката била изпълнена от друг. Гласът му беше равен, монотонен. Като че ли говореше за филм, който беше гледал, а не за реални събития. Пръстите му барабаняха по масата. Имаше белег на врата – дълъг, червен, сякаш някой беше опитал да го пререже. Когато адвокатът на Петър го попита защо не е изпълнил поръчката, той само сви рамене и каза:

– Страх ме беше. А после се засмя – сух, дрезгав смях, който не достигна до очите му.

Имаше и други свидетели – бивши членове на групата, близки на убитите, съседи, случайни минувачи. Всеки от тях носеше своя малък къс от пъзела. И когато всички тези късове бяха събрани, се получаваше картина – картина на банда, която поема десетки поръчки. Палежи. Взривове. Побои. Заплахи. И най-вече – убийства. Шуменският бизнесмен Румен Рачев. Търновският адвокат Петър Лупов. Енергийният бос Борислав Георгиев. Шефът на „Софийска баница“ Александър Занев.

За всяко от тези убийства имаше свидетел. За всяко – обяснение. И за всяко – някой, който сочеше Петър Стоянов като организатор. Аз слушах тези показания и усещах как стомахът ми се свива. Не защото вярвах на думите им, а защото знаех колко лесно е да се изфабрикува свидетелство. Колко лесно е да се плати на някой безработен, на някой наркоман, на някой осъден за изнасилване, да каже точно това, което искат да чуят. И колко трудно е след това да се докаже, че е лъгал.

Един ден, след поредното заседание, срещнах стария адвокат – високия, сух мъж с очилата на верижка. Той ме спря на стълбите и каза:

– Виждаш ли ги тия свидетели? Повечето са закрити свидетели. Нямаш право да ги питаш за миналото. Нямаш право да знаеш кой им е платил. Те седят зад паравана, говорят, сочат с пръст, и никой не знае кои са. Това не е съд. Това е театър. И ние сме публиката. Погледна ме през дебелите си стъкла и добави:– Но знаеш ли какво е най-лошото? Че дори и тези лъжи, дори и този театър, стига да се повтаря достатъчно дълго, става истина. Не в съзнанието на съдиите – те знаят какво правят. А в съзнанието на хората. Те ще повярват. И тогава Петър Стоянов ще бъде виновен не защото е извършил нещо, а защото всички ще мислят, че го е направил.