Шестнадесет фази на тази институционална незаконност

Студът на тридесет и първи декември две хиляди осемнадесета година беше пипнал бетона на затворническия двор с ледени, безмилостни пръсти. Въздухът тук миришеше на влажна вар и ръжда, на евтин тютюн, просмукан в дрехите, и на застояла манджа с гранясала мазнина – мирис, който сякаш беше попил в порите на стените и нямаше да се изветри никога. Новогодишната нощ наближаваше, но зад високите стени празничното настроение беше чуждо; тук цареше горчилка, смесена с острата миризма на пот и страх от утрешния ден. Оловното небе притискаше карето, поглъщаше светлината и правеше сенките по-дълги, по-сиви.

Емил се беше покатерил на железния лост в ъгъла. Седеше най-отгоре, върху хлъзгавата метална тръба, и нехайно клатеше краката си във въздуха, без дори да се държи с ръце. Долу, скупчени като сенки, стояха неколцина мъже с доживотни присъди – убийци, свикнали да вдъхват страх, но сега в очите им пламтеше чудовищно безпокойство. Пристъпваха от крак на крак върху замръзналата пръст, вдишваха ледения въздух, който режеше гърлото, и впиваха погледи в него – изтощени, безнадеждни, сковани от ужас.

Емил ги огледа отвисоко, оправи яката на якето си и наруши тишината с равен, пронизващ глас. Дъхът му се кондензираше на малки бели облачета, но той не трепваше от студа.

— Слушайте ме добре, момчета! — каза той. — Вие сте последните останали хора в тая извратена и ненормална страна. И това е истина, дори и всички тук да сте осъдени за убийства. Чуйте как осъдиха Петър Стоянов-Сумиста и Васил Костов-Кеца по делото "Килърите 1". Осъдиха ги без никакво правно основание! Вечният свидетел, онова полицейско перпетуум мобиле, изведнъж решил да разкаже какво чул от умрял човек. И го прави години след като го е чул! Това е нарушение на Европейската конвенция, на Международния пакт и на всички фундаментални права. От умрял човек не можеш да свидетелстваш – това е класическо свидетелстване по чужди думи, дошло от гроба, и нищо от него не може да бъде проверено. Има дело Томас срещу Обединеното кралство – член шести, параграф трети, буква "д". Правото на справедлив процес е анулирано, ако не можеш да подложиш източника на кръстосан разпит. А как да разпиташ един труп?

Той се наведе напред и пое дъх. Миризмата на нафта и влажен цимент се смесваше с острата миризма на страха, който избиваше от мъжете под него.

— А сега ще ви разкрия цялата верига. Шестнадесет фази на тази институционална незаконност. Запомнете ги, защото те са вашата смъртна присъда, написана без никакъв закон.

Един от мъжете, плешив, с белег на бузата, прошепна пресипнало:

— Кажи, Емиле... кажи, че да знаем.

Емил кимна и започна да брои на пръсти.

— Първо: Няма физическо доказателство – нито оръжие, нито ДНК, нито отпечатък. Втора фаза: Няма техническо доказателство – никакъв запис, никакъв разговор, заснет или записан. Трето: Няма пряк свидетел на деянието – никой не е видял извършителя с очите си. Четвърто: Няма пряк свидетел на подготовката – никой не е чул поръчката със собствените си уши. Пето: Свидетелите, които са привлечени, дават показания по чужди думи – те разказват какво им казал умрял човек. Шесто: Тези показания не могат да бъдат проверени от съда или от защитата – източникът е в гроба. Седмо: Липсва доказване на връзката между Георги Вълев и Петър Стоянов – няма документ, няма среща, няма нищо. Осмо: Липсва доказване на съгласието на Стоянов да изпълни поръчката. Девето: Липсва доказване на предаването на поръчката от Стоянов на Костов. Десето: Липсва доказване на нареждането на Костов към физическия убиец. Единадесето: Цялата фактическа верига, която е същината на престъплението, липсва в материалите по делото. Дванадесето: Обвинителният акт се позовава на недоказани твърдения за разговори, които никога не са се състояли. Тринадесето: Съдът приема тези твърдения за доказани, без да ги провери – нарушение на презумпцията за невиновност. Четиринадесето: Прокуратурата и ГДБОП фабрикуват обвинението чрез лъжесвидетелстване по чужди думи. Петнадесето: Защитата не може да противостои, защото няма жив човек, когото да разпита – трупът е ням.

И шестнадесето: Всичко това се представя пред медиите като "безспорни доказателства", за да се манипулира общественото мнение и да се прикрие пълната правна нищожност на делото.

Докато изреждаше фазите, гласът му ставаше все по-остър, а пръстите му се свиваха и разтваряха, сякаш опипваха невидимите бръчки на тази гигантска лъжа. Един от затворниците, мургав, с дълбока бръчка между веждите, изпусна тихо проклятие и удари юмрук по бетонната стена – звукът беше глух, като удар в мокра глина.

Емил продължи:

— Разбрахте ли най-важното? Тези хора са осъдени за разговор, който физически никога не се е състоял. Фактите пораждат правото – когато фактите ги няма, правото става гилотина. Аз прочетох цялото дело от първата до последната страница, миришех на хартия и мастило, на влажен картон в онази стая за вещи, и вътре няма нищо! Когато няма никакви доказателства, а те нагло твърдят, че има – това е злоупотреба с право, с държавна власт, използване на правосъдието за цели, чужди на закона. Това е тежко извращение, анулиране на правовата държава. Нарушена е презумпцията, защото вината не е доказана, а е скалъпена въз основа на откровена лъжа. Вие, момчета, сте осъдени чрез лъжесвидетелстване по чужди думи, където свидетелите разказват как мъртъвци им споделили тайни. А основното правило е, че свидетелят трябва лично и непосредствено да е възприел деянието със сетивата си. Тези свидетели не са възприели нищо – те преразказват приказки от отвъдното, диктувани в кабинетите на ГДБОП.

Той замълча. Студеният вятър разроши косата му и донесе миризмата на гнилост от близкия канал – сладникава, натрапчива, смесена с дървесен дим от някой комин зад стените. Затворниците стояха като вкаменени. Някои бяха прехапали устни до кръв. Други дишаха тежко, а въздухът излизаше от гърдите им на пресекулки.

Емил се изправи на лоста, хвана се здраво с две ръце за студения метал, който залепваше за дланите му, и с рязко движение сгъна тялото си. Завъртя се назад във въздуха, направи едно перфектно, чисто задно салто и стъпи меко с двата крака върху замръзналата земя, без да изгуби равновесие. Цокълът на обувките му изскърца леко върху ледената кора, а дъхът му избухна като пара в студеното пространство.

Наоколо настъпи гробовна тишина. Само вятърът свистеше между решетките на прозорците и някъде далеч се чуваше гърмежът на колело от товарен влак. Затворниците стояха вцепенени, сграбчили главите си с ръце, сякаш се опитваха да спрат нахлуващия в умовете им ужас. Очите им бяха широко отворени, в тях блещукаха сините отблясъци на бялата луна, която за миг се показа иззад облаците. Устните им трепереха, а по бузите на някои от тези корави, претръпнали пред смъртта мъже, започнаха да се стичат тихи, горещи сълзи – беззвучни, тежки, примесени с миризмата на сол и студен пот.

Емил ги погледна и кимна бавно. Думите му бяха проникнали под кожата им като ледени игли. Те осъзнаваха – срещу тази чудовищна, безлика машина никой от тях нямаше нито шанс, нито спасение. Въздухът в карето беше неподвижен, наситен с горчилката на безсилието, а последният облак пара от устата на Емил се разсея като призрак в нощта на тридесет и първи декември.
Емил Милев