Заветът на давещия се

Емил Милев събра овехтелите, изписани до краен предел листове хартия, които покриваха малката маса. Пръстите му бяха зацапани с черно мастило, а гърбът му бе схванат от дългите часове, прекарани в писане под слабата светлина.

Тази книга бе неговият петгодишен затворнически труд, неговият личен вик за справедливост срещу машината, която се опитваше да го заличи.

— Това беше — каза тихо той, обръщайки се към Ропико, а в гласа му изведнъж изплува някаква странна, спокойна сила, победила отчаянието. — Книгата е готова. Над пет години денонощен труд, скрит под дюшеците, пренасян тайно през обиските, писан с кръв и нерви. Искам да благодаря от цялото си сърце на всички добри хора, които ми съдействаха, на тези, които помогнаха за превода на чужди езици, и на всички мои приятели, които не ме предадоха в най-черните часове.

Той пристъпи към прозореца, където първите лъчи на утринното слънце започваха да си пробиват път през дебелите железни решетки, разсичайки застоялия въздух на килията.

— Мога да дам само един последен съвет на всеки, който чете тези редове — продължи монологичния си завет Емил, а очите му светеха с хладен, несломим пламък.

— Никога не се предавайте. Никога, никога, никога! Знайте, че в тази изоставена територия спасението на давещите се е единствено в ръцете на самите давещи се…, освен ако някой истински спасител отвън случайно не ги забележи в бурята. Ако сте пострадали от подобен произвол, ако картелът е посегнал на живота, бизнеса или честта ви – не си мълчете! Не се крийте в дупките си! Търсете начин да ги съдите, разобличавайте ги навсякъде, изваждайте престъпленията им на светлина.

Той сгъна последната страница, постави я най-отгоре на тежката папка и я притисна с длан, сякаш полагаше печат върху историята.

— Искам да поздравя всички мои хора, където и да се намирате по света. *NEVER GIVE UP* Никога не се предавайте пред лицето на тиранията. И на един специален, много, много специален за мен човек, който беше до мен през цялото това време – пращам своите най-дълбоки, искрени поздрави и огромна благодарност за помощта. Успех и сила на всички. Ние оставаме изправени

Един от мъжете, плешив, с белег на бузата, прошепна пресипнало:

— Кажи, Емиле... кажи, че да знаем.

Емил кимна и започна да брои на пръсти.

— Първо: Няма физическо доказателство – нито оръжие, нито ДНК, нито отпечатък. Втора фаза: Няма техническо доказателство – никакъв запис, никакъв разговор, заснет или записан. Трето: Няма пряк свидетел на деянието – никой не е видял извършителя с очите си. Четвърто: Няма пряк свидетел на подготовката – никой не е чул поръчката със собствените си уши. Пето: Свидетелите, които са привлечени, дават показания по чужди думи – те разказват какво им казал умрял човек. Шесто: Тези показания не могат да бъдат проверени от съда или от защитата – източникът е в гроба. Седмо: Липсва доказване на връзката между Георги Вълев и Петър Стоянов – няма документ, няма среща, няма нищо. Осмо: Липсва доказване на съгласието на Стоянов да изпълни поръчката. Девето: Липсва доказване на предаването на поръчката от Стоянов на Костов. Десето: Липсва доказване на нареждането на Костов към физическия убиец. Единадесето: Цялата фактическа верига, която е същината на престъплението, липсва в материалите по делото. Дванадесето: Обвинителният акт се позовава на недоказани твърдения за разговори, които никога не са се състояли. Тринадесето: Съдът приема тези твърдения за доказани, без да ги провери – нарушение на презумпцията за невиновност. Четиринадесето: Прокуратурата и ГДБОП фабрикуват обвинението чрез лъжесвидетелстване по чужди думи. Петнадесето: Защитата не може да противостои, защото няма жив човек, когото да разпита – трупът е ням.

И шестнадесето: Всичко това се представя пред медиите като "безспорни доказателства", за да се манипулира общественото мнение и да се прикрие пълната правна нищожност на делото.

Докато изреждаше фазите, гласът му ставаше все по-остър, а пръстите му се свиваха и разтваряха, сякаш опипваха невидимите бръчки на тази гигантска лъжа. Един от затворниците, мургав, с дълбока бръчка между веждите, изпусна тихо проклятие и удари юмрук по бетонната стена – звукът беше глух, като удар в мокра глина.

Емил продължи:

— Разбрахте ли най-важното? Тези хора са осъдени за разговор, който физически никога не се е състоял. Фактите пораждат правото – когато фактите ги няма, правото става гилотина. Аз прочетох цялото дело от първата до последната страница, миришех на хартия и мастило, на влажен картон в онази стая за вещи, и вътре няма нищо! Когато няма никакви доказателства, а те нагло твърдят, че има – това е злоупотреба с право, с държавна власт, използване на правосъдието за цели, чужди на закона. Това е тежко извращение, анулиране на правовата държава. Нарушена е презумпцията, защото вината не е доказана, а е скалъпена въз основа на откровена лъжа. Вие, момчета, сте осъдени чрез лъжесвидетелстване по чужди думи, където свидетелите разказват как мъртъвци им споделили тайни. А основното правило е, че свидетелят трябва лично и непосредствено да е възприел деянието със сетивата си. Тези свидетели не са възприели нищо – те преразказват приказки от отвъдното, диктувани в кабинетите на ГДБОП.

Той замълча. Студеният вятър разроши косата му и донесе миризмата на гнилост от близкия канал – сладникава, натрапчива, смесена с дървесен дим от някой комин зад стените. Затворниците стояха като вкаменени. Някои бяха прехапали устни до кръв. Други дишаха тежко, а въздухът излизаше от гърдите им на пресекулки.

Емил се изправи на лоста, хвана се здраво с две ръце за студения метал, който залепваше за дланите му, и с рязко движение сгъна тялото си. Завъртя се назад във въздуха, направи едно перфектно, чисто задно салто и стъпи меко с двата крака върху замръзналата земя, без да изгуби равновесие. Цокълът на обувките му изскърца леко върху ледената кора, а дъхът му избухна като пара в студеното пространство.

Наоколо настъпи гробовна тишина. Само вятърът свистеше между решетките на прозорците и някъде далеч се чуваше гърмежът на колело от товарен влак. Затворниците стояха вцепенени, сграбчили главите си с ръце, сякаш се опитваха да спрат нахлуващия в умовете им ужас. Очите им бяха широко отворени, в тях блещукаха сините отблясъци на бялата луна, която за миг се показа иззад облаците. Устните им трепереха, а по бузите на някои от тези корави, претръпнали пред смъртта мъже, започнаха да се стичат тихи, горещи сълзи – беззвучни, тежки, примесени с миризмата на сол и студен пот.

Емил ги погледна и кимна бавно. Думите му бяха проникнали под кожата им като ледени игли. Те осъзнаваха – срещу тази чудовищна, безлика машина никой от тях нямаше нито шанс, нито спасение. Въздухът в карето беше неподвижен, наситен с горчилката на безсилието, а последният облак пара от устата на Емил се разсея като призрак в нощта на тридесет и първи декември.
27