Мрежата на компромисите

В най-сенчестите ъгли на Софийския затвор времето не течеше – то се утаяваше като гъст, лепкав прах по решетките и бетонните подове. Въздухът в коридорите на следственото крило имаше специфична, задушаваща миризма: смесица от евтин тютюн „Арда“, кисело зеле от затворническата столова, влага и онази неописуема, хладна миризма на човешко безсилие, която се усеща само там, където свободата е отнета с десетилетия.

Прозорците с гъсти метални мрежи едва пропускаха мътната светлина на софийското лято. Тук, в тази изолация, човешкият живот губеше пазарната си стойност, но придобиваше друга, чисто инструментална цена – той ставаше разменна монета за статистиката на МВР и прокуратурата.

Комисар Цоновски седеше зад тежкото бюро в кабинета за разпити, разположен на втория етаж на следствената служба. Пред него имаше голяма порцеланова чаша с черно, горчиво кафе, от която се издигаше тънка струйка пара. Кабинетът му беше подреден с педантичност, която граничеше с мания – папките бяха подредени по цветове и дати, а дебелите томове на наказателните дела срещу така наречената група „Килърите 1″ заемаха почти целия метален стелаж зад гърба му. За Цоновски тези папки не бяха просто съдебни документи; те бяха неговото лично творение, неговият архитектурен проект, с който трябваше да докаже пред ръководството на министерството и пред партийния картел на ГЕРБ, че е способен да произведе „резултати“ на всяка цена.

Вратата се отвори с остър, метален звук и дежурният надзирател въведе Борислав Йорданов, известен из подземния свят и по коридорите на затвора с прякора Боби Кърпата.

Кърпата беше прегърбен, с хлътнали бузи и сива, нездрава кожа – типичният белег на човек, прекарал твърде много време на затворено пространство без слънчева светлина. Той излежаваше тежка присъда за изнасилване, а над главата му висяха още няколко преписки за брутални грабежи и кражби, които прокуратурата умишлено държеше „на трупчета“. Той беше перфектният материал за целите на разследването: притиснат до стената, без лична чест, уплашен от перспективата да прекара остатъка от младостта си зад решетките и готов на абсолютно всичко, за да види отново слънцето извън стените на затвора.

– Седни, Боби – каза Цоновски, без да вдига очи от разхвърляните листа на бюрото. Гласът му беше тих, монотонен, но в него се усещаше тежестта на властта, която не търпи възражения.

Кърпата се отпусна тежко на дървения стол, който изскърца под тежестта му. Ръцете му, покрити с примитивни затворнически татуировки, трепереха леко, докато ги поставяше на коленете си. Той познаваше Цоновски отдавна – знаеше, че този човек не идва при него от състрадание. Когато комисарят го викаше, това означаваше само едно: имаше нужда от лъжа, която да бъде облечена в правна форма.

– Как е животът в килията, Боби? – продължи комисарят, като най-накрая вдигна поглед и го фиксира с хладните си, сиви очи. – Чувам, че момчетата вътре не се отнасяли много добре с хора с твоята присъда. Изнасилването е лош етикет за затвора. Всеки ден е борба за оцеляване, нали?

Кърпата преглътна тежко. Сухото му гърло изпука, а в очите му светна онзи първичен, животински страх, който Цоновски толкова добре знаеше как да провокира и използва.

– Знаеш как е, г-н комисар… – промълви Кърпата с пресипнал глас. – Трудно е. Искам само да изляза. Направих грешки, признавам си, но тук вътре е ад. Ако има как… ако има начин да ми помогнете…

Цоновски се облегна назад в стола си, скръсти пръсти пред гърдите си и се усмихна – лека, едва забележима гримаса, в която нямаше нищо топло.

– Начин винаги има, Боби. Всичко зависи от твоята памет. Държавата е бременна с нови разкрития, а ти можеш да бъдеш акушерът на едно голямо, важно дело. Имам пред себе си няколко папки с неразкрити убийства от последните години. Николай Попов – Мартеницата, Юри Галев, Веско Полицая от Варна, Петър Гуцалски от Самоков… Всичко това са тежки казуси, които вълнуват обществото. Но ние знаем, че зад тези неща стои една и съща ръка. Ръката на Петър Стоянов – Сумиста и Янко Попов – Туцо.

Кърпата слушаше внимателно, очите му се разшириха. Той веднага разбра накъде бие полицаят. Той не беше присъствал на нито едно от тези събития, нямаше никаква представа кой всъщност е натискал спусъците и защо тези хора бяха пратени в гроба. Но знаеше какво иска да чуе Цоновски.

– Аз… аз мога да си спомня някои неща – бързо каза Кърпата, накланяйки се напред към бюрото. – Мога да кажа, че Туцо ми е поръчвал тези хора. Че ми даде оръжие.

– Точно така, Боби – кимна одобрително Цоновски и извади от чекмеджето си предварително написан протокол за разпит, гъсто изписан на компютър, на който липсваха само датата и подписите. – Ето тук сме описали как през две хиляди и пета година Янко Попов те е снабдил с пистолет „Макаров“ със заглушител. Спомняш ли си как те заведе в хотел „Хилтън“ в София, понеже нямаше снимка на Мартеницата, и ти го посочи с пръст в лоби бара? Спомняш ли си как се кри един месец, докато някой друг не свърши работата срещу петдесет хиляди долара?

Кърпата гледаше белите листове, сякаш в тях беше написана собствената му присъда или неговото спасение.

– Да, да… точно така беше – закима бързо той, без дори да прочете редовете. – Хотел „Хилтън“, лоби барът… пистолетът със заглушителя. Всичко си спомням.

– А за Юри Галев? – продължи Цоновски, като почука с химикалката по масата. – В края на две хиляди и девета година Туцо ти даде поръчката и за него, нали? Но ти беше задържан малко след това. И в ареста поиска среща с прокурора Чавдар Ангелов, за да му разкажеш за готвения атентат, но той не ти обърна внимание. Затова след пет месеца Галев беше убит от друг стрелец. Това е много важен детайл, Боби. Това доказва, че ти си знаел предварително. Подпиши тук, тук и на последната страница.

Кърпата взе химикалката с треперещи пръсти. В стаята се чуваше само драскането на писеца върху евтината хартия.

С всеки свой подпис този изнасилвач и професионален лъжец зачеркваше съдбите на хора, които никога не беше виждал на живо, но си осигуряваше обещаната награда: отпуска от затвора, намаляване на присъдата и обещанието, че новите му престъпления ще бъдат покрити от същите тези полицаи, които го караха да набеждава.